Жената – идеята за нейното всевластие е лайтмотив на множество полилози, диалози, монолози, дебати, спорове, та чак и войни, както и различни произведения на изкуството. Колко сълзи са изплакани за нас, колко живота са били погубени, колко светове, мечти и надежди са били разбити на молекули – пак заради нас?
Това всъщност не ни ли прави силните в цялата картинка? Не е ли силата именно в нашите ръце, щом сме способни да сринем непоклатимото величие на мъжа? И не само това – ние притежаваме енергията, която движи този свят и не позволява на „въртележката“, наречена „живот“, да спре…
Вероятно сред нас има и такива, чиято сила е толкова могъща, че понякога успява да спре това непрекъснато въртене, за да даде на някого възможността да слезе, да се изтупа и да се опита да продължи начисто…
Има само едно нещо, което би могло да пропука здравата ни обвивка, превръщайки ни в леки и крехки създания. Това е мъжът! Именно в съприкосновение с него, ние проявяваме своите слабости, които ни правят уязвими и понякога ни карат да изглеждаме незначителни. Най-явният знак за нашата слабост е саможертвата, която правим в една връзка, за да си предизвикаме щастие.
Всичките саможертви, които правим за него са вид слабост.
И въпреки това някой, някога, някъде е казал, че „Жените са най-силни тогава, когато са въоръжени с техните слабости.“ Нека ги погледнем и да се замислим дали тези ни „слабости“ не са наистина нашата най-голяма сила.
1. Да бъдем вечно неразбрани
И тук мисля, че няма човешко същество (независимо от кой пол), което да не знае какво имам предвид. Първият, основен и голям проблем на всяка жена е (може би) фактът, че тя никога не е разбрана или, ако някой извънземен гений е успял да я разбере, то – тя не е разбрана правилно. А някой още по-голям талант се е опитал да създаде нещо като малък наръчник по оцеляване за мъжете с някои насоки. Какво значи, ако тя каже… Успех на участващите в тази игра и търпение на „печелившите“!
2. Да анализираме
Или както повечето мъже обичат да казват – да задълбаваме излишно. За тях цялата дисекция, която правим на даден проблем или ситуация е крайно излишен процес, защото не води до лесното разрешаване на казуса, а точно обратното – до неговото усложняване и заплитане, в следствие на нашето самонавиване. И май донякъде, но само донякъде – имат право. Всички сме ставали свидетели на моменти, в които една правилно казана или правилно премълчана дума е била достатъчна.
3. Да драматизираме
Преживяваме си анализираното. Това е последствие от самонавиването ни. В основата на всичко са нашите емоции, както потвърждава Мери Хенри Бейл – „Жените предпочитат да се аргументират с емоции.“ И е някакъв ужас! Не, не за нас, а за човека, който стои срещу нас. Имаме невероятната способност да изкарваме дадена ситуация в пъти по-сложна, отколкото е тя в действителност, но не в това се корени проблемът. По-страшното е, че ние преживяваме това „усложнение“ с целия драматизъм на древногръцка пиеса. А случващото се в този момент не е от полза на нито една от страните, участващи в конфликта. Много вероятно е дори самите ние да подметнем, някак така… неволно, че истината се ражда в разговора, но ще си останем само с подмятането, защото драмата взима надмощие над всякакъв вид разумна реакция и постъпка.
4. Да правим от мухата слон
Знам, че за повечето трета и четвърта точка се припокриват, но поради изключителната финност на женската ни същност, ние успяваме да разграничаваме тези два показателя. Ако по-горе ставаше дума за способността ни да представим даден проблем по-голям, отколкото е той всъщност, тук говорим за това, че в случай на появата на малко сиво облаче на хоризонта на взаимоотношенията ни, ние с лекота ще го превърнем в градоносен. Съвсем възможно е да превърнем нещо незначително и дребно в помитаща всичко по пътя си буря и в жертви да паднат нищо не подозиращи хора. С вродения ни драматизъм, с присъщото ни самонавиване, с нежеланието ни да бъдем разбрани ние сами помагаме на проблема да се разрасне. После някой друг трябвало да ни го разрешава…
5. Да споделяме с приятелки
В тази т. нар. „битка“, идеалният съюзник са нашите приятелки. Те, схванали, не схванали, знаят, не знаят – все ще дадат някой съвет, без дори да са се постарали да разберат дали казваме цялата истина и то без украса, всъщност никаква обективност!
Кажат ни нещо и, ако то ни устройва – хоп, вече сме го намразили „оня мръсник, който не ни заслужава, защото сме много над неговото ниво, а за наказание той трябва да си умре самотен и страдащ за оная, яката, дето я изпусна на времето, щото беше тъпак.“
Да, доста често точно до това водят разговорите с приятелки. Нека бъдем реалисти и си признаем какво ни минава през съзнанието за него, когато сме сами и когато около нас е някоя наша приятелка… Най-малкото, бихме му простили значително по-лесно и бързо, и бихме имали една доста по-симпатична вечер.
6. Да отказваме да приемем тяхната буквалност
Защото ние се опитваме да интерпретираме и да разнищим всяко нещо, казано от мъжа, така сякаш е засукан случай от романите на Агата Кристи. А то реално не е така. Мъжете са буквалисти – щом кажат НЕ, значи е НЕ. При нас е друго – „Аз му казах НЕ, ама той нали твърди, че ме познава добре, и трябва да знае, че не това искам в действителност!“ За да придобиете по-ясна представа за какво говоря, моля погледнете точка едно…
Видяхте ли ни? Е, те не са такива. Колкото по-скоро осъзнаем тази истина, толкова по-лесно ще съжителстваме с тях. И нека се замислим – ние сами си усложняваме отношенията… Защо тогава не се радваме, че те ни спестяват тези сложни процеси, които, сами по себе си, представляват нещо между гадателски способности, докторантура по психология, клинична психология и патология, че даже може и екзорсизъм да добавим, за да сме сигурни, че сме разбрали правилно „Не ми се яде мусака“ . Т.е. – че на него наистина не му се яде мусака, просто защото не ѝ е фен, а не защото моята не е като на маминка.
7. Да наивничим
Или казано само в смисъла на идеализиране или хиперболизиране на мъжа. Срещу нас стои проскубано, краставо магаре, а ние виждаме красив, бял жребец. Отречете! Не можете, знам. Често се случва да приписваме на половинката си качества, които тя в действителност не притежава, само защото я обичаме. И това ни кара да изглеждаме наивни в очите на хора, които виждат нещата отстрани в пълната им яснота и цялост. Тя, любовта е сляпа, но понякога глупостта направо ѝ „разбива физиономията“ и ето ни нас, едни щастливки, влюбени в нещо, което, ако не беше наше, а чуждо, щяхме да го пращаме да си умира самотно и тъжно, защото е изпуснало онази готината, която не го заслужава.
Което, от своя страна, води до следващата наша слабост.
8. Да преглъщаме
Да „преглъщаме“ – и в двата смисъла! Само, защото на тях така повече им харесва… 😉 Тук си позволете да бъдете буквалисти, но и дайте воля на съзнанието си, за да ме разберете правилно. Преглъщаме, ако не всичко, то поне по-голямата част от това, от което ни се гади. Примерите са толкова много, че няма смисъл да се опитвам да изброя дори и няколко, защото съм сигурна, че в момента, в който прочетохте „преглъщаме“ вече се сетихте поне за три случая, в които сте го правили. И преглъщайки сме отлагали във времето нещо, което е трябвало да бъде спряно много отдавна. Защото имаме силата да се борим или разполагаме само със слабостта, родена от страха, какво ще се случи с нас след това… Отговора оставям на вас.
9. Да слагаме край
Преди „точката“, колко запетаи сме склонни да поставим, в колко многоточия да потънем, в колко въпросителни да се изгубим и в колко удивителни да се разтопим? Толкова ни е трудно да изречем двете думи – „Всичко свърши“ и да започнем начисто. Не можем да бъдем сигурни, че ще е по-красиво, но поне ще имаме шанса да проверим. Зле и сами можем да си живеем. Мъжете ни трябват, за да ни е хубаво с тях…
10. Да прибираме чорапи…
Всички саможертви, които правим за него са вид слабост.
Нека не ви отчайвам. Казаното дотук е само едната страна на медала. (Да, медал, а не монета, защото за нас трябва да се борят и да ни спечелят, а не да ни намерят, изгубени на улицата). Това са нашите слабости, но предимството, което имаме пред мъжете е, че осъзнавайки ги, ние имаме силата да се изправяме срещу тях, да ги съберем в една торба и да ги метнем на боклука, за да се обърнем към силата, която ни е по-присъща.
