Съвсем без изненада темата за „робството“ и „съжителството“ вече години наред е сред най-обсъжданите у нас. На първо четене употребата на думата „съжителство“ за петвековния период, през който българите сме били под Османска власт, е нелеп и абсурден.
А съвременният българин е особено чувствителен на тема история. Той широко манифестира своето родолюбие, което за съжаление е ограничено до социалните мрежи и в разговорите на по чашка.
Според проф. Христо Матанов – преподавател в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, структурата на националното съзнание на българина е все още е незряла. Според него за повече от сто години след Освобождението на България, българинът не е успял да изгради сериозни основи на националното си самосъзнание.
Къде е истината!? И какво става ясно при второ четене?
„„Владичество“ е научният исторически термин, свързан с Османската империя, а „съжителство” никога не е било вкарвано като официален термин, но то съществува в ежедневния живот – как иначе ще си обясним понятия от българската кухня“, казва проф. Матанов.
В литературата се използва думата „робство”, тъй като тя е влязла в паметта, в психиката на българина и защото, когато се напише стихотворение или ода, те са много по-въздействащи, отколкото най-гениалното историческо произведение.
„Абсолютно ясно е, че с „робство” литераторите казват, че българите са много зле по време на Османската империя, а историците, използвайки „владичество”, не означава, че казват, че българите са живели много добре.“
Проф. Матанов обяснява и смисъла на думата „съжителство” – „контакти, при които се обменят културни ценности, и те се проявяват в етнологията и историята, а ежедневие без „съжителство” не може да съществува, защото историята не е някакъв театър, при който излизат – колят се, женят се и си отиват”.
Видно е и че в историческата наука има валиден термин, който да се използва. Очевидно е и че образователната ни система има нужда от „ъпдейт“ и реформа, но нека това не бъде за сметка на политическо или каквото и да било друго изопачаване или нагласяне на историята.
Подбрахме 10 исторически извора, отразяващи робския статут на българите в рамките на Османската Империя. Те отразяват впечатленията и мнението на пътешественици и чужденци посетили българските земи, по време на Османското владичество.
1. Уилям Гладстон, из „Българските ужаси и Източният въпрос“, 1876 г.
„Но, за да завърша, се връщам към това, което е алфата и омегата на този важен и печален случай. Като стар слуга на короната и държавата, апелирам към сънародниците си, от които може да зависи много повече, отколкото от кой и да е друг народ в Европа, да поискат и настояват пред правителството ни, което е действало само в една посока, да задейства и в друга и да използва цялата си сила, за да се нареди наред с другите европейски държави и да спомогне за отнемането на изпълнителната власт от ръцете на турците в България.
Нека турците премахнат злоупотребите си по единствения възможен начин: като се махнат. Заптиетата, мюдюрите, юзбашите, бимбашиите, каймаканите и пашите им, всички заедно, надявам се, с всичко, което имат, ще се махнат от местата, които са опустошили и осквернили. Това цялостно отърваване, това благословено отърваване е единственото възмездие, което можем да дадем на огромните купища мъртви, на изнасилените майки, девойки и деца, към оскърбената и посрамена цивилизация, към законите на Бога, ако щете, и на Аллах, към моралното чувство на човечество изобщо.
Няма престъпник в тъмница в Европа, няма канибал в Южните острови, възмущението на когото да не кипне и прелее при разказа за това, което е извършено, което е проучено твърде късно, но още остава неотмъстено, което е надминало всички жестоки и отвратителни страсти и което може отново да избухне в нова жетва от убийства в прогизналата и воняща на кръв земя и във въздуха, напоен с престъпления и позор…“
2. Елемен Микещ, унгарски пътешественик, 1738 г.
„Видин. Вътрешният град не е хубав, външният е грозен, пуст и кален. Тук всеки ден гледахме печални неща, защото всеки ден виждаме как водят от улица на улица робите – ту мъже, ту девойки, ту жени с деца. Щастлива е оная жена, която я купуват заедно с детето й, защото често пъти един купува жената, а друг детето: в един час те се разделят, за да не се съберат никога.
Обикновено нещо беше, когато един турчин искаше да продаде един нещастен немец (пленник от войната), водеше го от улица на улица като викаше: „десет талера, шест талера, пет талера му е цената”, но никой не му даваше нищо за него. В яда си, че никой не поиска да го купи, той го заведе в кафенето и го продаде там за чаша кафе.“
3. Бенямин Калай, унгарски пътешественик, 1868 г.
През 1868 г. Бенямин Калай, заедно с Феликс Каниц, посещават Видин с дипломатическа цел.
„Видин. Надлъж край Дунав се простират кулите на добре запазена крепост. Всички градски къщи са от дърво или са построени само от кал, защото турците не позволяват строителство от камък извън крепостта, понеже смятат, че такива сгради в случай на въстание могат да служат като защитни места. Между къщите съвсем отворени, без врати и витрини, заемат място със своите стоки дюкянджиите, клекнали край стената, висока няколко стъпки.
Ако постройката е кафене на етажа или приземие, седят група турци редом с кръстосани крака, пушещи с чибуци и безмълвно загледани в Дунав или замислени върху света. При залез слънце крепостните врати се затварят и до изгрев слънце се преустановява всяко движение между крепостта и града. На много места, както и във Видин, камбаните са забранени.
4. Анонимен френски източник, 1621 г.
„България е наречена от древните Долна Мизия. Но народите, които живееха по бреговете на Волга, когато дойдоха да живеят тук, я назоваха Волгария, което бе изопачено на България. Лесно може да се установи, че когато страната е била свободна, жителите й са били много разкошно облечени, защото и сега, при все че турците не им оставят нищо, жените са облечени много чисто. Те окачват на главите си всякакви монети, каквито им попаднат.
Така грижливо сплитат косите си, че е доста трудно да разпознаеш тъканта на тази работа. Ризите им са бродирани около пазвата с разноцветни конци. Когато видяха нашите, се учудиха на скромността ни и защо не ги обогатим с тази смесица от цветове. Мъжете носят някакъв вид смешно таке.“
5. Антон Вранчич, пътешественик, пратеник на Фердинанд Хабсбург, 1553-1567 г.
„Продължавайки по този път, ние настигнахме някакви турци, които караха и удряха коне и мулета, натоварени с пълни кошове хора. Лицата на една част от тях бяха покрити с дрипи, а лицата на другите бяха открити. Затова ги запитах и ми отговориха, че натоварените са пленници, а покритите са по-млади и по-знатни и така ги предпазват, да не се повредят лицата им от слънчевия пек и многото прах.
6. Ханс Дерншвам, 1553 – 1555 г.
„По пътя срещнахме 10 товарни коня, на тях по 2 коша и във всеки кош по един човек – отвлечени от разни места хора. Караха ги към Цариград. Ако не са търговци, които търгуват с пленници, то сигурно някой висш турски подлец ги праща за подарък, тъй като те всички не познават по-голяма и по-полезна търговия от тая.
Минахме през едно разрушено пазарище – Люлебургаз. Там лежеше един непогребан българин от тези, които срещахме много да отиват към Цариград – събират ги според наредбата за нуждите на султана и пашите, да гледат конете и да вършат друга тежка работа. Къщите имат големи дворове, обградени с тръни и стени от кал – човек не смее да излезе, защото ще го отвлекат и продадат.
Разбойниците нямат друго препитание, освен да купуват и продават пленници, защото турците искат само да ходят без работа, а пленниците да вършат всичко. Такива търговци – евреи, турци и лоши християни, има безброй. От Цариград до София – турците не обработват земята, а само българите.“
7. Джорджина Макензи и Аделина Ърби, 1861 г.
„Българите са отлични слуги – сръчни, предани, честни и са единствените в Турция, които не са мързеливи. Често се извършват явни убийства, които остават безнаказани и ако жертвите са от раята, властите не обръщат никакво внимание. Дори да обърнат, няма никаква надежда убиецът да бъде съден, тъй като християнинът не може да дава показания по наказателни дела. Може да запитате, защо християните не се съпротивляват.
На първо място те не са въоръжени като мохамеданите; на второ – нараняването на мюсюлманин от християнин се наказва строго. В Турция смъртната присъда е рядкост – ще заповядат да ударят известен брой камшици на осъдения, при половината от които той умира. Материалното потисничество на турската система е по-малкото зло, отколкото деморализиращото й въздействие. Само онези от раята, които са раболепни и безскрупулни, могат да си пробият път към властта. Награждава се користолюбието и предателството. Измета на обществото се издига до върха.”
8. Джанюариъс Макгахан, журналист, 1877 г.
Журналистът от британския вестник „Daily News“ описва събитията, разиграли се по българските земи и в частност Батак, след Баташкото клане.
„… Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко бе маса от развалини…Отново видяхме грамада от скелети и черепи пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глава. Тези жени до една са били обезглавени. Ние се спуснахме към града…
Батак е бил селище от 900 къщи и с около 8000 или 9000 жители… При определяне броя на населението по броя на къщите редно е да се смятат средно осем и или девет души на къща… От другата страна на пътя имаше два скелета на деца… Броят на децата, убити при тези кланета, е повече от огромен… Причината е проста.
Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая, независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в много по-широк смисъл и брои също така жените и децата. С цел да надуят бройката, тук, в Батак, башибозуците са удряли открито бременни жени и убивали неродени деца. С приближаване към центъра на града костите, скелетите и черепите ставаха все по-многобройни…“
9. Джанюариъс Макгахан, журналист от „Daily News“
„Турските зверства, признавани от тях самите и от приятелите им, са напълно достатъчни, и дори са повече от достатъчни, за да ни доведат до едно правилно заключение, и считам за излишно да уголемявам мрачната сума. Когато от самото начало на вашите изследвания вие отвред чувате като необорим факт, че са изгорени 60 или 70 села и са убити 15,000 души, повечето жени и деца, то защо ви е да отивате по-далеч?
Какво друго ще изброявате, когато най-ужасните подробности за злодействата на турците, които безчестят жените, секат на части децата и обнизват щиковете си с останките от човешките тела, се потвърждават от стотици свидетели и не само от българите, но от европейските консули във Филибе, от немските чиновници по железницата, от гърците, арменците, свещениците, мисионерите и даже от самите турци?“
10. Оскар Уайлд, „Сонет за избиването на християните в България“, 1876 г.
почиват още костите ти бели?
И твоето възкресение не бе ли
сън само, сън на грешницата свята?
Тук стонове изпълват тишината
и твоите свещеници загиват.
Не чуваш ли как вопли се издигат
над труповете хладни на децата?
О, Сине Божи, слез сред тази злоба!
Връз твоя кръст в нощта беззвездно – черна
е плъзнал полумесецът проклет
Ако наистина си пръснал гроба,
о, Сине, людски, слез със мощ безмерна
преди да те измести Мохамед.“
Историк по образование, Иван няма нищо против да излиза от миналото и да хвърля по един поглед към бъдещето. Музика, кино, история, екзотични места за почивка… това са темите, за които той обича да разказва.
