Коментар на политолога Даниел Смилов по повод обстановката в страната ни от специалната тема на Dnevnik.bg „Идеи за изход“. Публикуваме го без редакторска намеса.
Демокрацията е имала лоша репутация през вековете. Смятало се е, че води до нестабилно, неефективно и несправедливо управление, от което накрая страдат всички. В последните дни имам чувството, че почваме да се връщаме назад във времето: отвсякъде се чува как една година „стабилност“, пък била тя и със силен олигархичен уклон, е по-добра от демократични избори „сега и веднага“. Аргументите в полза на тези твърдения са следните (и нито един от тях в крайна сметка не струва)…
1. „Имахме избори само преди месец“.
Парламентът беше демократично избран, така че не става дума за олигархия. Формално това е вярно, но никой на тези избори не очакваше, че БСП и Пламен Орешарски ще попаднат в такава зависимост от олигархични кръгове и обръчи (на ДПС, но не само), че да предложат Пеевски за шеф на ДАНС. Преди 12-ти май двете партии се скриха зад експертно-благовидната персона на Орешарски и на практика подведоха мнозина да гласуват за управление, което се оказа овладяно от силни корпоративни интереси. Няма никакви гаранции, че БСП и ДПС могат да озаптят тези корпоративни интереси – по-скоро те са техни заложници. Това е достатъчно основание да се иска нов вот.
2. „Страната ще стане неуправляема“.
Управляемостта, обаче, и сега не е на ниво, а падането на правителството няма да влоши нещата. Един служебен кабинет дори може да избегне някои от паническите действия, наблюдавани в момента. Правителството на Орешарски явно цели скоростно „купуване“ на доверие с увеличено харчене на бюджетни средства, което не е рецепта за добро управление. Тези средства ще влязат най-вероятно в джобовете на добре познати лица. (Хазартните босове са сред първите облагодетелствани групи, наред с майките и първокласниците). Да, вярно е, че трябва да се търсят форми на облекчаване на положението на най-засегнатите от кризата; всяко правителство – служебно или редовно – ще въвежда такива мерки. Но основният проблем е как ще излезем от кризата, а на този проблем Орешарски не е дал програма, много различна от тази на повечето правителства досега. Така че евентуалната му оставка няма да доведе до сериозни промени в икономическия курс на страната. Да, тя ще отложи с няколко месеца започването на някои необходими реформи, но заявка за такива реформи към момента няма. Има най-вече смяна на кадри. Но така или иначе, избори „сега и веднага“ няма да доведат до икономически апокалипсис, загуба на европейски фондове, поскъпване на електроенергията с 40%, гладни бунтове и т.н. Това са евтини плашила.
3. „Резултатът от изборите ще е същият“.
По принцип това е възможно, но е трудно да влезеш в една река два пъти. Протестите прокараха две ясни червени линии: няма да се търпят партии, които са зависими от очевидни корпоративни интереси; няма да се толерира вкарването във властта на партии като „Атака“, несподелящи базови демократични ценности. Ако основните играчи в следващия парламент следват тези два принципа, дори резултатът да е математически същият, политиката ще е достатъчно различна, за да си заслужава изборното усилие.
4. „Ще се повтори Варна“.
Да, възможно е активността да е по-ниска, отколкото през май, но що за проблем е това? Нима щеше да е по-добре Кирил Йорданов да е още на власт, тъй като новият кмет ще е избран с по-малко гласове от него? Варненци ясно показаха, че няма да търпят политика, диктувана от една групировка, политика, чийто символ беше станал Йорданов. Затова той логично си отиде. Ниската изборна активност сега показва, че варненци не са убедени, че новите няма да опитат да повторят модела. Затова тези нови ще започнат с почти нулев рейтинг на доверие и ще трябва да воюват всекидневно за собствената си репутация. Те ще знаят, че винаги има риск да последват Кирил Йорданов. Тези, които апелират да се „даде шанс на Орешарски“, трябва да добавят „както трябваше да дадем шанс и на Кирил Йорданов!“.
5. „Ще сменим една олигархия с друга“.
Това е най-тъжният и безнадежден „аргумент“, който е доста популярен. ГЕРБ наистина беше апотеоз на модела „една партия, една банка, една телевизия“. Те отгледаха и ползваха чудовището, което сега си е наточило зъбите да ги разкъса. Защо да не оставим нещата на естествения подбор? Защо да правим усилия, които могат да върнат на власт Борисов и Цветанов: най-вероятно, те ще започнат да коват всекидневно телевизионни бесилки за певци и други конкуренти? Ако това са алтернативите, демократичният избор е може би безсмислен – нека олигарсите и техните политически пионки сами се унищожават. Но това не е път към свободата и самоуважението. Отговорното поведение изисква всяко управление, което влезе в подобен сценарий, да срещне решителен отпор от хората. А у нас гражданите днес демонстрират много ясно, съзнателно отношение към длъжността и функцията си на гарант на демокрацията. Това отношение трябва да бъде окуражено чрез постигането на заявената си цел – оставката на съгрешилото правителство. Ако издържим теста с Орешарски, няма да получим индулгенция за минали или бъдещи свеждания на главата. Но това, че сме търпели Борисов и Цветанов три години и половина, не е аргумент, че Орешарски трябва да остане поне още дванадесет месеца. По същата сила, опасността, че могат да се върнат Борисов и Цветанов на власт, не трябва да е аргумент в полза на оставането на Орешарски, ако сме общество, имащо нужда от самоуважение.
6. „Хората не искат избори“.
60% не искат избори „сега и веднага“ (по Медиана). И това е естествено, разбира се, защото въпросът е подвеждащо зададен. Хората биха искали избраните от тях партии да се държат отговорно и да направят всичко възможно за позитивен изход преди да се стигне до избори. Но това не значи, че хората не искат оставката на Орешарски. Според „Алфа Рисърч“, запитаните отговарят 50% на 40% в полза на оставката. Така че предпочитанията са ясни. Първо – оставка на кабинета. Второ, опит да се състави приемливо управление в рамките на този парламент, което да изкара известно време (около година). Трето, ако това е невъзможно – избори „сега и веднага“. След евентуалното падане на правителството, бързо ще стане ясно, че този парламент не може да произведе стабилна и легитимна алтернатива: така че стъпка две най-вероятно ще доведе до скорошни предсрочни избори.
7. „Трябва да се напишат нови правила от този парламент, които да не позволят влизането на олигархията в следващия“.
Г-жа Мая Манолова председателства гражданско-експертно-парламентарното писане, което има потенциал да се проточи с години. На него са поканени всички, които имат желанието виртуозно да тупат топката (Арена „Армеец“ би била подходящ форум за грандиозното събитие, защото там ще могат да влязат буквално всички, имащи идеи за изборно законодателство, а могат да се монтират и баскетболни кошове). Засега от упражнението стана ясно, че има три основни изборни системи – пропорционална, мажоритарна и смесена, и че всяка от тях има колоритни свои привърженици у нас. Навсякъде по страната треперещи олигарси получават нервни кризи като виждат началото на края на своето управление, заложен в евентуалния нов изборен кодекс. Масови самоубийства сред олигарсите не се случват само заради надеждата, че каквото и да става, ще е най-малко след година.
8. „Орешарски преживя своя катарзис и вече сам може да устои на олигархичния натиск, стига партиите да не му пречат“.
По какво трябва да познаем преживяването на личен катарзис? Станишев откри следи от такъв психосоматичен феномен у Пеевски, но (поради смеха на аудиторията) не стана ясно какви са те. Ако става дума за даването на извинение за „недооценка на обществената реакция“, то е по-скоро свидетелство за липса на катарзис. Бойко Борисов поне вдигна кръвно, макар че и това не е 100%-во доказателство за катарзисни ефекти (може да е от лоша диета). А освобождаването от „партийната опека“, освен че е признание за безсилието на парламентарното мнозинство, намирисва и на плавен преход към безконтролна изпълнителна власт, което пък е покана за злоупотреби.
9. „Правителството защитава бедните срещу бунта на средната класа“.
Не е важно кой дърпа конците в мнозинството, не е важно дали то зависи от корпоративни интереси или от „Атака“. Важното е, че се грижи за бедните, сваля тока и вдига майчинските. Затова трябва да остане, въпреки че е компрометирано и делегитимирано. Този аргумент подведе дори интелигентни хора от „новото ляво“ – от крайно-левите до Янаки Стоилов. Този аргумент запазва и монолитността на БСП под знамето „олигарси, обединени в полза на бедните“. Малка пукнатина в аргумента се появява, ако се замислим дали пък олигархичните структури не са част от причината за ширещата се бедност у нас. В крайна сметка, тук не става дума за „аргумент“, а за диагноза на основния проблем в левицата: точно мисленето чрез подобни аргументи отдалечава българското ляво на светлинни години от Европа, която вече почна да разбира конфузната ситуация с БСП в ПЕС.
10. „Необходимо е обществото да зрее поне още година за справяне с олигархията, да роди своите нови анти-олигархични лидери“.
Тук отговорът е кратък: обществото е узряло, а демократични лидери се раждат в изборна надпревара.
Така че една година с олигархията не е по-добре от „демокрация тук и сега“, колкото и привлекателни да са песните на някои полит-технологически сирени. Демокрацията не е и пакт за самоубийство на нацията, разбира се: протестиращите вече демонстрираха със своето балансирано, разумно и отговорно поведение , че не искат да разрушават, а да създадат едно по-справедливо, по-отговорно и качествено демократично управление.
Време е и управляващите да ги чуят, да формулират (най-вече за себе си) естеството на проблема, и да способстват за поставянето на едно ново начало. Сега и веднага.
„10-те най“ събира най-забавните, любопитни, скандални и дори шокиращи истории – от музика и кино, през храни и места, които си струва да се посетят. „10-те най“ е хора и животни, цифри и литературни герои, догадки и научни открития.
