10 вълшебни кътчета в Родопите

Лятото е и разбира се, кроим планове за интересни дестинации и места за почивка. За мен едно от чудесата на България и уникално място да си отдъхнеш пълноценно, да се откъснеш от сивото и напрегнато ежедневие е планината Родопи.

Стъпиш ли там, вдишаш ли кристалния въздух, отпиеш ли от ледената вода, усетиш ли духа ѝ, ти вече си омагьосан, омаян и завинаги привлечен от това вълшебство. Ще споделя с вас 10 от тези вълшебни кътчета в Родопите, някои от тях не дотам познати и комерсиални все още.

1. Буйновското ждрело и Ягодинската пещера

Буйновското ждрело (или още Ягодинското) е най-дългото в България. Намира се между селата Ягодина и Тешел. Дължината на пролома е 10 км. Това е едно впечатляващо с красотата си прорязано от река Буйновска ждрело. С течение на времето реката е издълбала мраморните пластове и е създала един внушителен по размери природен феномен.

Скалите, обграждащи Буйновската река, са на места високи няколкостотин метра. На места е толкова тясно, че отвесните брегове почти се допират. Буйновското ждрело е достъпно както пеша, така и по криволичещ, тесен асфалтов път, който минава до реката – в самата основа на скалите. Буйновското ждрело е обявено за природна забележителност през 1971 г. и е част от 100-те национални туристически обекта.

В землището на село Ягодина има 36 пещери, най-известна от които е благоустроената Ягодинска пещера. Тя е най-дългата пещера в Родопите – 8501 м, от които около километър и половина само са достъпни за туристи. В някои от залите ѝ се провеждат тържествени церемонии – в Ритуалната зала, оборудвана с олтар, много влюбени сключват брак, а в т.нар. Новогодишна зала местните спелеолози посрещат Нова година.

Маршрутът в пещерата разкрива красив подземен свят, формиран в продължение на хиляди години. Освен с множеството красиви образувания и пещерните перли, единствени у нас, Ягодинската пещера е известна и с това, че е била обитавана от енеолита (каменно-медната епоха). Специална музейна експозиция разкрива откритите останки от жилище, керамични съдове, оръдия на труда, керамична пещ и др.

2. Панорамната площадка Орлово око

Съоръжението „Орлово око” е метална площадка, разположена на стръмния склон на високия 1563 м връх Свети Илия, от която се разкрива панорамна гледка към цялата околност, която наистина спира дъха. При добро време могат да се видят целите Родопи, върховете на други български планини и дори част от Гърция.

Причината върхът да носи името на Свети Илия, повелителят на гръмотевиците, е че при лошо време, често там падат мълнии. Височината във вертикала от шосето на Буйновското ждрело до панорамната площадка е около 600 метра, което се равнява почти два пъти височината на Айфеловата кула. За тези, които не обичат екстремното ходене пеша, но ги влече адреналинът, до Орлово око могат да стигнат с високопроходими автомобили на местните жители.

Пътят минава през село Ягодина. Китно малко селце, сгушено в сърцето на планината. Спретнати къщи с подредени дворове и цветни лехи. А там горе – изживяването е неописуемо, оставаш замаян и сякаш свободно се рееш като орел високо в небето. Площадката е монтирана на ръба на скалите на връх „Свети Илия“. Разкрива се незабравим изглед към красотите на Родопите, към Пирин и малка част от Рила, към планините в Гърция.

Целият проект е струвал 21 000 лв., като парите са събрани изцяло от входните билетчета за Ягодинска пещера.

3. Триградското ждрело и пещерата Дяволското гърло

Успоредно на Буйновското се намира не по-малко известното и красиво Триградско ждрело. То е разположено само на няколко километра от своя по-голям събрат и заедно образуват местност, пълна с пещери, легенди, скални феномени, красива природа и гостоприемни селски къщи.

Уникални отвесните мраморни стени се извисяват над него на височина над 300 м. Началото му се намира на около 1,5 км северно от с. Триград – там където водите на реката потъват в понорната пещера Дяволското гърло на дълбочина 109 м. След около 500 м подземен път, реката отново извира от голям карстов извор. По тесни тераси и пукнатини са израснали смърчове и ели. По течението на буйната река непрекъснато се редуват бързеи и водопади.

Пещерата Дяволското гърло представлява един от феномените на Триградското ждрело. Входът на пещерата е изкуствено прокопан тунел, след който се озовавате във Бучащата зала, наречена така заради грохота, с който водата на реката пада от 42 м височина. Това го прави и най-високия подземен водопад на Балканите.

Вдясно от нея върху скалата ще видите фигурата на Орфей в човешки размер. Най-голямото предизвикателство на Дяволското гърло са 301 стъпала, по които трябва да се изкачите за да видите подземния водопад по-отблизо.

Легендата разказва, че подземното царство на Хадес е именно Дяволското гърло, където Орфей сътворявал със своята арфа невероятните мелодии, за да си върне любимата Евридика. Орфей бил съкрушен, плакал безутешно и от сълзите му бликнал извор, който и до днес може да бъде видян в пещерата и екскурзоводите със сигурност ще ви покажат.

Най-голямата загадка в тази пещера се оказва подземната река. Всичко увлечено от бурните ѝ води потъва в пещерата, от която нищо не излиза на изхода на реката.

4. Телевизионната кула на връх Снежанка

В сърцето на Родопите, на 15 км от гр. Смолян е разположен връх, който носи името на героиня от едноименна приказка. Наричат го Снежанка заради бляскавата ледена премяна, с която е покрит през по-голямата част от година – зимата тук продължава от ноември до май месец. По склоновете му са накацали десетките хотели, хижи и вили на курортен комплекс Пампорово – един от най-големите ски курорти в България.

От върха тръгват голяма част от пистите в местността. Неговите 1926 м го нареждат на 11-о място по височина в Родопите. Върху него се издига величествена телевизионна кула, която сякаш опира в небето, надхвърля границата от 2000 м, за да достигне 2082 м. Строителството на телевизионната кула започва през 1973 г. и завършва през 1978 г. Оттук БНР и БНТ започват да излъчват своите предавания още през 70-те години на миналия век. Кулата е с височина 156 метра.

Невероятна 360 градусова гледка към Родопите се разкрива от панорамната тераса на кулата. Там спокойно може да отдъхнете с чаша дъхав, горски чай или ароматно кафе, приготвени от любезните домакини. При ясен ден ви спира дъхът от зашеметяващата гледка разляла се пред очите – море от планински върхове, обрасли с вековни ели, борове и смърчове.

На североизток се открива панорама към Роженската обсерватория, а отсреща, на югозапад, се вижда първенеца на Родопите – Голям Перелик (2191 м). На юг наблизо са Смолянските езера. Ако се обърнем назад, северозападно може да съзрем в далечината Голям Персенк (2091 м). Не случайно на кулата е отредено място сред 100-те национални туристически обекта.

В зависимост от сезона има различни начини да достигнете до горе. Най-сигурните са четирите лифта – Студенец – Снежанка, Смолянски езера – Снежанка, Малина – Снежанка и Стойките – Снежанка. През зимата едва ли има друг начин да стигнете до там, ако не сте любител на зимните преходи и изкачвания. През лятото достъпността е по-голяма. Освен тях, дотук стига и асфалтов път, който през зимата се превръща в основна ски зона.

Друга алтернатива са множеството вело и пешеходни маршрути, за които отправна точка е връх Снежанка. Невероятните гледки и красиви местности по пътищата биха оставили незабравим спомен, ако решите да се разходите до това място. Местността предлага и други развлечения.

През зимата, освен ските и сноуборда, може да практикувате зимен риболов и каране на моторни шейни. За лятото са преходите, колоезденето, риболовът и билкарството. Въпреки високите положителни температури, на които се радва България, е хубаво да си носите яке по всяко време на годината, с единствената разлика колко дебело да бъде.

5. Чудните мостове

Възникването на този уникален скален феномен е свързано с една чудата легенда. „В село Забърдо, известно още от преди създаването на Османската империя, имало много пастири. Те кротко си пасли стадата, докато един ден се появил голям змей и започнал да погубва добитъка. Така, дълги години пастирите гледали безпомощно как лакомият змей опустошава стадата им, събрали се и измислили как да го надхитрят. Натоварили едно магаре с прахан и го запалили. Змеят, който бил вечно гладен, глътнал цялото магаре с праханта. Тя се разгаряла все повече и повече и змеят започнал да се рови в земята обезумял. Отворила се голяма дупка… След много години, изгнилите кости на змея се превърнали в огромните мостове, които ние днес познаваме като Чудните мостове.“

Всъщност, в далечното минало Чудните мостове са представлявали една пещера, образувала се под въздействието на буйните речни води. С течението на времето части от тази пещера се срутили и така се образували великолепните карстови образувания. Намиращи се на 1450 метра надморска височина, под връх Голям Перелик, те свързват двата бряга на река Дълбок Дол.

На това вълшебно място ще бъдете изумени какъв изкусен творец е природата, ще се наслаждавате на прекрасни гледки с вековни иглолистни гори, които обграждат трите мраморни чудеса. Големият мост е дълъг почти 100 , а на места достига 15 м ширина. Това природно творение се състои от три арки, като най-голямата достига до 45 м височина. На 200 м по течението на реката ще видите и малкия мост. Той е дълъг около 60 м, а височината му достига 50 м. Неговата арка се извисява на 30 м в небесата. След него идва ред и на съвсем малкия трети мост, който представлява понорна пещера (т.нар. губилище). Водите на река Еркюприя се губят в нея и се появят отново на повърхността след 3 км.

Чудните мостове са невероятен скален феномен, който остава в сърцата и душата завинаги. Чудните мостове са едни от природните чудеса на България, които задължително всеки трябва да посети в Родопите.

6. Язовир Въча

Язовир Въча – лично за мен едно от най-красивите места в нашата скъпа Родина. Колкото и пъти да съм минавал покрай него, винаги съм оставал без думи от красотата му. В този случай симбиозата между сътвореното от човек и природа е невероятна и спираща дъха. Дължината му е 10 км. от с. Михалково до почивна станция „Антонивановци“, до която се издига язовирната стена.

Всъщност старото му име също е било в чест на загиналите от партизанския отряд, действал през Втората световна война – „Антон Иванов“. Разбира се, след промените в края на миналия век, то това име не е било, да кажем политически угодно и в средата на 1999 година, приема названието на реката, на чието течение е изграден – Въча.

Всъщност язовира представлява едно огромно хидроинженерно съоръжение, което съществува малко повече от 40 години. Строежът е приключил на 05 ноември 1975 година, а кой знае още колко време е било необходимо водата да изпълни всичките тези дерета докато „изрисува“ сегашния пейзаж. Той е част от каскадата „Доспат-Въча“, включваща още няколко язовира – Доспат, Тешел, Цанков камък, Въча и Кричим. Може и да не попада в десетката на най-големите язовири у нас – измервани по площ и воден обем, но си е спечелил челното място в една друга класация – този с най-високата язовирна стена.

Височината ѝ е зашеметяващите 144.5 метра. В самата стена се намира и една от трите ПАВЕЦ в страната, което също го прави по някакъв начин уникален. И ако някой се чуди що е това ПАВЕЦ-а, то това си е разновидност на водноелектрическата централа, само дето отпред има едно „помпено-акумулираща“. За тях е необходимо да се изградят два водни басейна на различна височина, а функцията ѝ е да захранва електрическата система, когато има нужда от допълнително електричество, а когато няма, чрез помпи водата се качва отново в горния басейн, за да може да се използва в последствие при нужда.

Освен изключително красив, язовира е дом и на голямо разнообразие от риба – бял амур, платика, бяла риба, бабушка, каракуда, кефал, костур, скобар, сом, уклей, слънчева риба, шаран, червеноперка и щука. Поради това е много известно и предпочитано място за тези, които обичат риболова.

Част от чара на язовира са многото разположени понтони с постройки, включително риборазвъдна ферма. Някои от понтонните къщички се отдават под наем и през лятото се посещават от почиващи и туристи.

7. Пещерата Снежанка

С право е наричана една от най-красивите пещери. Снежнобелият цвят на дребнозърнестите мрамори, които е прорязала Новомахленска река преди повече от 3,5 милиона години, за да създаде това природно чудо, я прави неповторима. Оттам идва и името на пещерата, защото в така наречената Вълшебна зала, сред изящните образувания и езера, очарованото око с лекота различава фигурата на Снежанка, балдахина на нейното легло и други детайли от любимата приказка, сътворени сякаш от феерична снежнобяла материя. В пещерата могат да се видят едни от най-красивите карстови форми в България.

Безспорно подобряват настроението табелите с надписи като: „По-бавно“, „Не се предавай“, „Спри и си почини“… по стръмната, но изключително живописна пътека към входа на пещерата.

Снежанка е една от най-малките пещери в България, но е много богата на сталактити (най-големият е с дължина 1,27 метра), сталагмити, сталактони и драперии. Особен чар ѝ придават петте синтрови езерца, в които могат да се видят пещерни бисери. В средата на пещерата има кръгли огнища, до които са намерени предмети от ранно-желязната епоха и кости на животни.

Има предположения, че траките от племето беси са я ползвали като убежище. Няколко са предположенията и за името на близкия град Пещера, но надделява становището, че причина за това наименование най-вероятно са пещерите Снежанка и Юбилейна. Находките, открити там са свидетелства останали от времето, когато са се смесвали трите етноса – траки, славяни и българи: не само мостове, останки от пътища и крепости, но и саркофази, култови предмети, оръдия на труда, накити и оръжия.

Тази приказна пещера била открита случайно на 3 януари 1961 от трима алпинисти от туристическо дружество „Купена“, гр. Пещера. Пещерата е с дължина само 145 метра и заема едва 3150 кв. метра площ, но е изключително богата. Една от най-интересните зали носи интригуващото име „Зала на виметата“, заради поразителната прилика между формите на сталактите на виметата на кравите.

Във „Вълшебната зала“ има сталактити, от които при почукване може да се сътвори мелодия. Може би най-интригуваща е „Залата на брадите“, от чийто таван висят разположени в редове тъмнокафяви „бради“, които не са нищо друго, а могъщите корени на вековните букови дървета, промъкнали се чак дотук през пукнатините на двуметровите мраморни скали на Родопите.

8. Град Златоград

Заради ослепително белите му къщи, в миналото Златоград се е наричал Беловидово. Това китно градче в Родопите ви очарова със стара и нова част. Старата част е етнографски музей под открито небе. И наистина къщите са измазани с ослепително бяло. Запазен е възрожденският им стил – старите са реставрирани, а новите се строят в същия стил. Уличките са калдъръмени, а първите етажи на къщите са музей или дюкяни на старовремски, традиционни занаяти, които се поддържат и до днес.

В автентична обстановка можете да видите на живо как се обработват вълна, козина или памук. Има работилници за предачество, плетачеството, тъкачеството – с отвесен и хоризонтален стан, абаджийство, гайтанджийство и терзийство. Впечатляваща е ножарската работилница, в която се коват средновековни мечове! Работилничките са и дюканчета, от които можете да си купите всичко, което ви хареса. Златоград е единственото място, където се изработва кози рог – той се прикрепя майсторски към специално изработена дървена дръжка. Навсякъде се усеща духът на Възраждането и магията на Родопите!

Град Златоград се прославя с песента за Дельо хайдутин, която се носи в космоса. Има паметник на Дельо хайдутин на мястото, където според легендата е смъртно прострелян. Градът е селище с богата култура и многовековна история. На територията му се намира най-старата, построена по време на Османското владичество църква в Родопите – “Успение Богородично”, сградата на най-старата поща в България и килийното училище, поставило началото на просветно-образователното дело в Родопите. Тук е открит и най-старият писмен паметник от Родопското Възраждане – “Златоградски писмовник” (1852 г.).

През 1934 г. градът получава днешното си име – Златоград. Зеленото злато – тютюнът, залежите на олово-цинкова руда, бистра вода и чист планински въздух са кръстниците на това населено място. През града минават две малки рекички, които се събират в една река – Върбица. Тук е и една от забележителностите, която сигурно ще ви е интересно да посетите – Воденицата. В нея са изложени три съоръжения – валявица, тепавица, за пране на килими и воденица – караджейка, за мелене на зърно.

Друго интересно място, което може да разгледате е Училището. То е поместено в двора на църквата “Св.вмчк Георги Победоносец”, която съществува от 1871 година. В старинното градче има много места за спане и още повече места за хапване на традиционна родопска кухня. Не бива да се пропуска и една от най-големите атракции – въртяно кафе на пясък. Тук спокойно може да се прекара един уикенд наситен с хубави преживявания и пълноценна почивка.

9. Село Ковачевица

Сега ще ви отведа на едно магическо място, намиращо се в необятните Родопи. Дестинацията, която ще ви представя, е популярна както сред нас, така и сред чуждестранните гости на България. Тя ме очарова с автентичността и със странното, някак неестествено спокойствие, което излъчва. Село Ковачевица се издига на 1000 метра надморска височина в Западните Родопи, на около 25 км от град Гоце Делчев. Селото се намира в поречието на река Канина, по-известна като Кървава река.

Населението днес е едва 50 души, но за щастие обезлюдяването на българските села тук не се усеща в такава степен заради големия туристически поток. За бързото разрастване на селото в миналото способстват много важни фактори като наличието на вода (над 15 извора и чешми), мек климат, обширни пасища и наистина богата природа, наситена с диворастящи лечебни билки и растителни видове.

Разрастването на селището изисква от населението да се занимава с различни занаяти. Придошлите от околните села се занимават със земеделие и скотовъдство. За разлика от тях дошлите от Западна Македония се занимават с дюлгерство. Ключово значение за развитието на Ковачевица изиграва фактът, че тук никога не е имало турска администрация и населението е живеело относително спокойно по времето на османската власт.

Именно това позволява на много будни местни хора да изградят облика на селото, така че то да се превърне в просветен и религиозен център. Един от символите на Ковачевица е църквата „Св. Никола“ – най-ценният паметник на духовността в целия район. Друг интересен факт, свързан със селото, е афинитетът на сценаристи и режисьори да заснемат филмите си тук. Снимките на над 20 чуждестранни и български продукции са правени в Ковачевица, сред които вероятно най-яркият е „Мъжки времена“.

Остава важният въпрос с името. За него също има легенди и предания. Историята разказва, че един от преселниците в началото на XVII век е Марко Ковача. Той е наистина изкусен майстор със златни ръце, който заради умението си е един от първенците в града. Жена му, Гина Ковачевица, е много уважавана и търсена от всекиго за съвет или помощ. С времето станало нарицателно да се казва „отивам при Ковачевица“, когато някой тръгва от долната към горната махала, където се намира къщата на ковача и съпругата му.

Време е да поговорим и за облика и духа на Ковачевица. Архитектурното богатство на това планинско селце предизвиква интерес у всеки посетител. Всичко тук е типично и уникално. Никое друго място не прилича на това. Ковачевските къщи са солидни каменни постройки със зидария, която не можем да видим никъде другаде. Тя е майсторски обработена и изключително специфична.

Масивните зидове са изключително здрави и трайността им е проверена от столетията, а и естетически тази каменна мозайка е неповторима. Ковачевските дюлгери оставят своя отпечатък и върху дървената част от къщата – врати, прозорци и всякакви отличителни детайли. Ковачевските къщи имат строга дисциплина по отношение на функциите на стаите. Първият етаж винаги е пригоден за животните или за селскостопански нужди. Жилищната част е на горните един или два етажа. В ковачевската къща съществуват две групи помещения – на отворените части на сградата – „потон“ (чардак), и на затворените – стаи с огнища, килери.

За мен в Ковачевица има нещо магическо и мистично. То сякаш успява да предложи всичко, от което имаме нужда, за да се откъснем от еднообразното всекидневие. Необикновената природа, тайнствената атмосфера на Родопите, чистият въздух, спокойната среда и гостоприемството на местните са причините, поради които всеки, дошъл тук, нарича това място „приказка от дърво и камък“.

10. Село Михалково

Михалково е старо българско селище, разположено на сливането на Чурековска река и река Въча в югозападната част на Родопите. Намира се на 21 км североизточно от общинския център Девин и на 76 км от областния град Смолян. Населението на селото е под 500 души.

Съчетанието на уникална природа, съхранено културно-историческо наследство и родопското гостоприемство са оценявани от български и чуждестранни туристи. Но това, което прави мястото магическо е водата. Минералните извори, обуславят развитието на балнеолечението. Вековните гори и чистотата на планинския въздух правят село Михалково в привлекателно място за почивка.

Минералните извори се намират на 2 км от село Михалково. Водата извира естествено газирана, а такава има само на още три места в Европа. Тя има свойствата да лекува стомашно-чревни, ендокринно-обменни и сърдечносъдови заболявания. Само три са минералните извори в света, чиято вода се доближава по състав, вкус и качества до тази в Михалково: Виши във Франция, Боржоми в Грузия и Фахинген в Германия.

Изворната вода Михалково е чиста планинска вода от Родопите. Извира на 1800 м надморска височина в подножието на връх „Модър”. Температурата на водата при извора е около 28 градуса. Тя е ниско минерализирана и подходяща за ежедневна употреба от всички възрастови групи. Изворът е открит през 1936 година в местността „Посестра“ като планински ручей в долината на река Въча, отличаващ се по вкус и мирис от обикновената вода.

Три години по-късно е направен анализ на водата, а през 1956 година, в дъсчена барака, се напълва ръчно първата бутилка с михалковска вода, която става експонат на Пловдивския международен панаир. Съвременната фабрика е регистрирана през 1970 година. През 2016 година, по повод 60-годишнината от първото бутилиране на естествено газирана вода, е открита чешмата пред фабриката, от която тече естествено газирана вода.

Много бързо чешмата става атракция в село Михалково и от нея може да си налее всеки по всяко време и в количество колкото поиска. Това място е любима туристическа дестинация. Друг известен извор е „Персенк“. Водата му е с много ниска минерализация, което я прави подходяща за ежедневна употреба от всички възрастови групи.

На 16 км от селото се намира хижа „Персенк“, а от нея има много планински маршрути към връх Персенк (2091 м.н.в.), връх Модър, Чудните мостове, курортен комплекс Пампорово, хижа „Изгрев“. Северно от селото, непосредствено под къщите на новия квартал, започва чашката на язовир Въча. Южно от селото се намира хидровъзел Цанков камък. Водите на язовир “Въча” предоставят възможности за развитие на риболовен и други форми на съвременен туризъм.

Атмосферата на Родопите е несравнима. Спокойствие, аромат на борове, шумът на реката, минаваща под мостовете, усмихнатите лица на хората. Ето така ще запомня тези магически кътчета на България. Снимките, спомените… това ни остава.