10 предания и легенди за 10 красиви български забележителности

Още от далечното минало хората са проявявали интерес към богатото разнообразие на природата и природните красоти. Искали са да знаят повече за историята на имената на планини и върхове, извори и езера, реки, крепости, мостове и градища, църкви и манастири. В многобройни предания и легенди е намирала израз фантазията на народните творци – разказвачи и певци. Вдъхновявани от необичайни случки и събития от всекидневния живот, те създавали върху тяхна основа различни митични истории, с които обяснявали околния свят. Ще ви представя десет от най-интересните легенди и предания за красиви кътчета от нашата Родина.

1. София

Ще започна с преданията за столицата на България. Нашата столица е позната в древността с много имена: Сердика, Сердакия, Триадица, Средец. За сегашното ѝ име – София – съществуват няколко предания.

Някой си гръцки цар имал за покровителка света София. В нейна чест той построил голяма и богата църква в Константинопол (Цариград) – днешния Истанбул. Жена му също издигнала голяма и хубава църква „Света София“ в едно селище, разположено в полите на Витоша планина. По-късно селището приело името на църквата, която се прочула в околността.

Когато град София паднал под властта на турците, те не посмели да превърнат църквата в джамия, както обикновено правели, но и не позволявали на българите да се молят в нея. Въпреки това, много често турците виждали в църквата да горят свещи. Чудели се кой ги пали, тъй като имало строга стража на входа…

Веднъж един турски големец, някакъв паша, посетил София. Видял църквата, чул за тайнственото палене на свещи и заповядал на правоверните да не се плашат от „гяурката светица“, а да разрушат този „дом на дявола“. Събрали се турците и нападнали сградата, но успели да разрушат само част от входа, когато небето притъмняло. Огромни светкавици разсичали небето, страхотни гръмотевици разтърсвали земята, завалял град едър като яйца, а след него – пороен дъжд.

За дълго време турците забравили църквата и позволили на българите свободно да се черкуват в нея.

Но понеже много искали да убият вярата на българите в силата и покровителството на църквата, започнали да разпространяват твърдения, че тя не е българска светиня. Според тях този град и тази църква били съградени от царска дъщеря на име София (според някои – дъщерята или съпругата на римския император Юстиниан). Тя дълго време лежала болна, а прочути лекари от цял свят били извикани, за да я излекуват. Един старец посъветвал царя да изпрати дъщеря си на място с хубав климат и чиста вода – нищо друго не можело да я спаси.

Царят се чудел къде да намери такова място. Лекарят, който сам не знаел, подсказал да изпрати верни хора из цялото царство, за да намерят място с пивка вода и чист въздух. Така и сторил. Някои от пратениците стигнали до подножието на Витоша и решили да си починат от дългия път. Пили студена бистра вода, въздухът бил толкова чист, че главите им се замаяли. Престояли там известно време и почувствали как телата им се подмладяват. Известили царя, че са намерили най-хубавото място за болната царкиня.

Скоро след това царската дъщеря, придружена от приятелки и охрана, се заселила там. Не минало много време и тя оздравяла. Разхубавила се, усещала се бодра и силна, и по цял ден обикаляла красивата околност. При нея започнали да идват царедворци със семействата си – първоначално само на посещение, но впоследствие се заселили за постоянно.

Така към няколкото местни къщички се прибавяли нови и нови домове. Селището растяло, докато станало град, който приел името на царската дъщеря – София. От благодарност за възвърнатото си здраве тя съградила църквата „Света София“.

Когато Господ въздигнал царската дъщеря София на небето, тя нажалено обгърнала с поглед красивата земя, която ѝ дала здраве и много радост. Заплакала с горещи сълзи, които се изливали като из ведро от небето. От тези сълзи изврели топли минерални извори, върху които още от старо време били построени водолечебни бани в центъра на града, както и минерални извори в околностите на някогашна София – Княжево, Овча купел и Горна баня.

На 3 април 1879 г. този красив, древен град – София, е избран за столица на България. Тогава той наброявал около 20 хиляди жители.

2. Витоша и Люлин

В едно от околните витошки села имало яко и красиво момиче – Вита се казвало. Тя била най-голямото дете в семейството и помагала с отглеждането на овцете – основен поминък за тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на „Големото било“, за да се нагледа надлъж и шир. Очите ѝ съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресичала софийското плодородно поле и се губела в диплите на Балкана. Когато погледът ѝ се насищал на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът ѝ бил силен и ясен, та се чувал през девет села.

А на „Дългото било“ пасъл стадото си друг овчар – Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа ѝ:
– Витооо!
– Щооо!, отговаряла Вита.

Ехото на двете провиквания се сливалo и носело заедно, докато достигнело до хората като – Витошоо!

По песен и свирка двамата млади се залюбили – отдалеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и да се изприкажат.

Годините изтичали като река. Децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита, станала за женене. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала всички – Люлин обичала, за него искала да се омъжи, но я било срам да си признае пред майка си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си – страхувал се, че няма да харесат Вита, дето само овце знае.

Една вечер, когато Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка ѝ казала:
– Утре брат ти ще отиде с овцете. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за срам!

Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните ѝ станали – от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там – но напразно. Към пладне чули гласа ѝ – пеела от височината на „Големото било“. Чули и провикването на Люлин, който пасял овцете си по „Дългото било“:
– Витооо!
– Щооо!, отговаряла Вита.

И ехото на двете провиквания отново се сляло – Витошоо!

Майката на Вита разбрала, че и този път дъщеря им ще ги направи за смях. Излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:
– Гръм да те удари, щерко, да се вкаменѝш, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее душата ми от срам пред чуждите хора! И тоя Люлин, дето те лъже и мами – и той на земя и камък да стане!

Било ясно и слънчево време, но изведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил небето. Вита, която в този миг стояла на връх „Големото било“, паднала. Гръм ударил и овчаря Люлин на „Дългото било“.

Оттогава хората нарекли „Големото било“ – Витоша, а „Дългото било“ – Люлин.
Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.

3. Хемус и Родопа

Хем и Родопа били брат и сестра – деца на морски бог. Живеели на воля из обширните полета, играели и пеели по цял ден. Все измисляли забавни неща, с които радвали и разсмивали околните.

Веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове – мъж и жена, за които често чували да се говори, че владеят водата и земята, птиците и животните. Речено – сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела буйните си руси коси. Денят бил хубав и слънчев, та играта им се виждала отдалече.

Но старият бог – владетелят на света, ги зърнал от небесата. Разгневил се от тяхната дързост и превърнал красивата Родопа в камък – във величествена планина. В този миг уплашеният Хем погледнал сестра си – и той се вкаменил. Оттогава веселите и хубави брат и сестра стоят – един на север, друг на юг – превърнати в планини: Хемус и Родопа.

Стоят далеч един от друг, защото злият стар бог разстлал между тях обширна низина – за да не могат никога да се срещнат отново.

Хемус – така се наричала Стара планина още от древността. Древните траки ѝ дали името, което по-късно преминало и в римските и гръцките летописи като Аемон. Славяните я наричали Маторие гори, а турците я превели като Коджа Балкан или просто Балкан. Днес най-новите научни изследвания сочат, че името „Балкан“ има български произход.

Стара планина се простира от долината на река Тимок чак до Черно море. Дълга е около 555 километра и разделя България на две части – Северна и Южна. Тя е пазителка на българския дух – в нея се крият легенди, предания и песни за борбата за свобода. Народът я възпява като закрилница на юнаци, хайдути и народни герои.

Родопа – планината със също толкова древно име. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието я наричали Славееви гори, а някои вярват, че името ѝ идва от владетеля Слав, който владеел тези земи. Турците я наричали Доспат – може би от титлата „деспот“.

Родопите се намират в най-южната част на България и се простират на около 250 километра дължина и около 100 километра ширина. Из родопските долини са минавали велики армии – на Александър Македонски, на римския пълководец Октавий, на турския военачалник Лала Шахин.

С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, деспот Слав и Иванко – герои на свободата, на вярата и на българската земя.

4. Рила и Пирин

В древността планината Рила била известна с името Дунакс. Днешното си име, според проф. Ив. Дуриданов, носи от славянската дума „рити“ – да ровя, да копая. Това е най-високата планина на Балканския полуостров, заемаща площ от 2629 кв. км. Една трета от нея се извисява на над 2000 м надморска височина. Безброй буйни потоци, реки и водопади се стичат по склоновете ѝ. Оттам водят началото си реките Марица, Искър, Места и Струма. В пазвите ѝ се крие Рилският манастир – светиня и закрилник на българщината през вековете.

Планината Пирин в древността носела името Орбелос – белоснежната планина, както я наричали траките. Славяните, заселени в долините на Струма и Места, я нарекли Перин – в чест на гръмовержеца Перун. Днес тя е втората по височина планина в България – 2915 м. Пълна е с кристални езера, студени извори и величествени върхове, възпети в народни песни. Легенди съществуват за почти всяко нейно езеро и връх.

А някога, много отдавна, Рила била жена.

Разказвали старите хора от някогашното село Горни Пасарел – село, потънало под водите на язовир Искър. Жената се казвала Рилка. Омъжила се за момък от далечните, горни земи. Наричал се Пирин…

Но била тая любов против волята на родителите ѝ. Не искали те да дадат красивата си и трудолюбива щерка на Пирин – не го познавали, не знаели откъде е, какъв човек е и как ще издържа семейство. Рилка била хубава, но и упорита. Луда глава. Каквото ѝ хрумне – това прави. Не слушала ни баща, ни майка.

Оженили се двамата – без благословия, без сватове и без песни. Забягнали далеч от хората и заживели в пусто, високо място. Родили им се две деца – момче и момиче. Нарекли ги Искър и Места – имена нечувани дотогава.

Пирин ходел по лов, а Рилка гледала къщата и децата. Буйни били братът и сестрата – все се боричкали, карали се, биели се. До небето се чувал шумът от игрите им. Майка им не издържала. Молела Пирин да се намеси, но той отвръщал: „Моята грижа е да ви нося храна и дрехи. Ти гледай другото.“ А децата – все по-буйни.

Веднъж се скарали жестоко. С тежки думи се наговорили, на бой се хвърлили. Тогава майката не издържала. Вдигнала ръце, застанала между тях и през сълзи ги проклела:

– Да даде Господ да се разделите и никога вече да не се срещнете! От вас хората да се плашат и да бягат, с риби, жаби и гадини да живеете! Дано се вкаменя – дума да не продумам, обич към вас да не чувствам! Да ми станат дърветата рожби, сълзите – извори, снагата – камък и пръст, а от сълзите – реки да се родят, водите им сладки да бъдат, за чудо и приказ! И дано, ако има Бог, и Пирин се вкамени като мене – да не му се смеят хората, че е баща на такива буйни и проклети деца!

Не била изрекла и последната дума, когато небето се разсичало от гръм и светкавица. Рилка се вкаменила – такава, каквато я виждаме и днес – Рила планина. А далече в ловните си пътеки, и Пирин бил застигнат от клетвата – вкамени се и той, превърнал се във вечната Пирин планина.

А децата?

Момичето – Места, по-кротко, повело водите си бавно надолу през южните склонове, разливайки се като песен.
А момчето – Искър, буен и нетърпелив, се хвърлил напред, пресекъл планината, понесъл водите си стремглаво надолу, пробил си път през скали и долини, и се влял в Дунава – силен и необуздан като него.

Оттогава брат и сестра не се срещнали. Не се чули. Не се видели.

Майка им – планината Рила, ги гледа дълго… но после ги губи от погледа си.

А Пирин… той тъгува. Винаги гледа към полето, към страната на сина си Искър. Затова тази му страна е тъмна, сенчеста, все в облаци. Но щом погледне към юг, към дъщеря си – Места – веднага се усмихва, поляните се раззеленяват, върховете блесват, и сякаш приканва хората: „Елате да видите дъщеря ми. Хубава е, нали?“

5. Странджа

Някога, в далечни времена, Странджа била най-малката сестра на Стара планина.

Докато за по-голямата сестра се редели кандидати от близо и далеч, за Странджа не се намирал жених. Мълчаливо пораснала, но на сърцето ѝ натежала тази самота. И една утрин, преди слънцето да изгрее, тя тръгнала – напуснала дома си, семейството, всичко познато, и се отправила на изток.

Открила красиво, уединено място край морето и се заселила там – заедно с най-верните си приятелки. Те не я питали защо е избягала, не проявили любопитство. Просто били до нея – верни и мълчаливи, както само истинските приятели умеят. С времето селището около тях се разраснало – дошли хора от всякакви места, донесли със себе си нов живот. А Странджа бдяла над тях като орлица – пазела ги от злини, закриляла ги с добрина и смелост.

Обичала да язди бързоногото си конче, облечена като овчарче. Препускала из зелените хълмове, стигала до самото море. Там скачала във вълните като делфин, разхлаждала умореното си тяло в солената вода, а кончето пасяло край брега. После, освежена, препускала обратно, спирала само при работливи хора – да ги поздрави, да размени дума-две.

Скоро името ѝ се понесло като морски бриз из околните селища. А славата ѝ прехвърлила три морета – говорело се за нейната доброта, сила и красота. Започнали да идват сватове от далечни земи – искали да я вземат за жена, но Странджа все не намирала достоен мъж.

И тогава, една пролетна утрин, на хоризонта се появили стотина чернокожи ездачи. Всички – облечени богато, яхнали охранени арабски коне. Най-отпред яздел огромен мъж, с червена качулка, с три реда златни синджири на шията, с девет златни гривни на всяка ръка, и пръстени с безценни камъни на всичките си пръсти.

Те слезли от конете и изпълнили двора на Странджа. Без много приказки съобщили, че идват от далечна, топла земя – отвъд морето. Искали да вземат прочутата мома за жена на своя султан – същият мъж с червената качулка и златните накити.

Приятелките на Странджа изтръпнали. Уплашила се и тя. Как ще се омъжи за непознат султан? Как ще напусне земята си, народа си? Как ще бъде султанка на чужд и непознат свят?

Докато мислела как да се избави от нежеланите сватове, небето потъмняло. Тежки облаци покрили слънцето, светкавици разцепили небето. Земята се разтресла, реките се надигнали в страшни талази, прорязали долините. Морето, до тогава светлосиньо и спокойно, почерняло. Вълни се извисили, бучали и блъскали бреговете със страшна сила. А когато бурята утихнала – от сватовете нямало и следа. Удавили се в Черното море.

Така, казва легендата, се родила вековната планина – наречена на името на непокорната и горда девойка – Странджа. А морето, чийто гняв потопил нежеланите сватове, хората нарекли Черно море.

И за да пазят тази свята земя от нови злини, хората издигнали калета и крепости – каменни стражи, които и до днес бдят над Странджа и бреговете на Черно море.

Тук извират и се вливат в морето реките Ропотамо и Велека. Тук някога бродели страховити кърджалии, но и се подвизавали славни хайдути и войводи – Петко войвода, Ангел войвода, Индже, Кара Кольо, Мартин войвода… Всички те – възпети в песни и предания, живи в паметта на народа, както и самата планина Странджа – девойката, която предпочете свободата и народа си пред златото и султанските дворци.

6. Арда, Марица и Тунджа

Някога те били три сестри – една доведена, една заварена и една природена. Много се карали, защото всяка смятала себе си за по-хубава, по-работна и по-добра от другите. В техния дом нямало мир. От майчина и бащина клетва те се превърнали в реки. Но дори след това не спрели да се препират – започнали да спорят коя от тях е най-бърза.

Веднъж, след дълго каране, решили да преспят в Одрин. На сутринта, ако някоя първа се събуди, тя да повика другите и да се надпреварват – която първа достигне морето, другите да я признаят за най-бърза. Наговорили се и легнали да спят. Но дяволитата най-малка сестра, Тунджа, не одържала на думата си и през цялата нощ не мигнала. И още не били пропели първите петли, когато тя тихо скочила и, без да се обади на по-големите си сестри, бързо поела по пътя си.

След доста време петлите започнали да кукуригат, небето започнало да се зазорява и Арда се събудила. Разтрила сънливите си очи и видяла, че Тунджа я няма, че е нарушила уговорката и ги е излъгала. Ядосана, тя извикала на спящата Марица:
– Марице, сестро най-стара, стани и виж какво се е случило!

Марица се събудила, озърнала се и се разтревожила. Двете с Арда започнали люто да кълнат най-малката си сестра:
– Да даде Господ, Тунджо ле, да течеш и да лъкатушиш, да пробиваш горите и планините, та да отвориш път и за нас!

После скочили и хукнали по дирята на бежанката. Лесно я стигнали и задминали. Накрая се събрали всички три на едно място и потекли заедно, като една река, чак до Егейско море. И кой знае защо, тези три реки след Одрин взели името на най-сънливата от тях – Марица.

7. Белоградчишките скали

Прочутите Белоградчишки скали са привлекли вниманието на стари и млади още отдавна, и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е легендата за двете забележителни фигури – Монахът и Монахинята.

Някога, в далечни времена, на двата най-високи върха между Белоградчишките скали имало два манастира – мъжки и девически. Необикновено хубава, сестра Витиния, живяла между калугерките, но хубостта ѝ била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур и се казвала Вита. С времето Вита растяла и хубавеела, същата самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни и тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата ѝ била стройна като тополка. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът ѝ като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.

Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар – с висок и строен стан, черноок и със смолисти коси. Той свирел ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето ѝ се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят.

Веднъж при родителите ѝ дошъл стар калугер, който, смаян от хубостта ѝ, рекъл:

– Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да я спаси. Ако я оставите на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.

Дни и нощи, седмици и месеци, младата послушница неутешимо плакала в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я на Витиния, дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с „божие наказание“, ако не приеме монашеството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама със своето дълбоко отчаяние по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.

Веднъж, на манастирския празник Благовещение, затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той, и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията ѝ.

Една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата ѝ глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето.

Една нощ се извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици разтърсвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си – бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания. От тази нощ започнали потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките решили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.

Минала почти година. Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите помислили, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките – от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла:
– Да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето ѝ, което хвърля срам върху благочестивия ни живот!

Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето ѝ – навън, ранната пролет още държала сняг по планинските усои. Но калугерките били неумолими – изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да ѝ помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука, любимият на Витиния.

Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко – вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахинята и Монахът.

На Белоградчишките скали са се възхищавали и много учени, сред които унгарският историк и пътешественик Феликс Каниц (през 1860 г.), французинът Адолф Бланки (1814 г.), Константин Иречек, както и много български писатели. В книгата си „Дунавска България и Балканът“ Ф. Каниц ги описва така:

„Общият вид и групировката на скалите, шарката на камъка, от който природата е съставила така хармонично този край, въпреки всички странни и фантастични подробности, под блестящата прелест на една променлива светлина, произвежда тук чудно впечатление. Когато при лунно осветление видите тези колони от червен пясъчник, които се редят като дърветата на гигантска алея, а горните им части често представляват групи от къщи, паметници, параходи, хора и животни, тогава чак разбирате произхода на окаменелия град в Триполитанска Киринейка, за който се говори в една арабска приказка.“

8. Нос Калиакра

Нос Калиакра, скалист полуостров, издаден навътре в морето, привлича погледа на пътника още отдалеч със своя особен силует. По него има много природни пещери, приличащи на стаи. От последната „стая“ в скалата се открива сводест прозорец над шеметната пропаст, в която вълните на Черно море с шумен плясък се разбиват около балваните, натрупани под най-тесния издатък на планинския нос. Тази част се нарича „врата на четирийсетте моми“.

При едно чуждоземно нападение много, много отдавна, нападателите успели да завладеят крайморските селища, да ограбят и плячкосат всичко, което им попаднало по пътя. Взели в плен и четирийсет девойки – най-красивите, които срещнали. Докарали пленничките на връх нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на вечерта, за да напалят буйни огньове и да разделят хубавиците между най-изявените воини като награда за храбростта им.

Девойките, събрани от различни села, не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не пожелала да стане играчка в ръцете на завоевателите. Оплаквали през целия ден своята младост и неживян живот и не виждали никакъв път за спасение. Най-смелата от тях обаче им разкрила, че има начин да спасят честта си, като посочила прозореца: натам е спасението, натам морето ще ни прибере!

Някои от девойките се изплашили и започнали да вият на глас, но повечето от тях се окопитили и утешавали другарките си: „Няма живот за нас, по-добре чисти да умрем в морските води, отколкото да станем играчка в ръцете на войниците!“ Дълго време се уговаряли, но все още някои треперели от страх – млади били, искало им се да живеят и да се радват на света. Но по-голямата част от девойките смело решили съдбата си – по-добре смърт, отколкото гавра с младостта им. И за да не се откаже някоя страхливка, заплели плитките си една за друга.

Когато слънцето вече започнало да залязва и разсипвало червените си лъчи по морската шир, те се изправили и огънали редицата си надве – в средата била най-смелата и най-красива девойка. Тя направила крачка към прозореца, а двете редици, като крила, трепнали от двете ѝ страни.

Как са се побрали девойките на този прорез и как са успели да полетят едновременно към морските дълбини, не се знае. Но когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце, носещи се към морето. Замаяни от гледката, никой не се сетил да се спусне след тях и да се опита да ги спаси…

Паднали четирийсетте девойки в морето и загинали в аленеещите се от залеза води, запазили чисто своето име и моминска чест.

9. Побитите камъни

Побитите камъни са скални образувания, които се намират на 18 км от град Варна. За тях се разказват много легенди. Една от тях е за лековита вода.

Някога морето достигало до мястото, където сега са камъните, и се пазело от титани, които се подчинявали единствено на морския бог. Наблизо се намирало мъничко селце, в което живеел млад мъж. Незнайно защо Бог му се явил и му разкрил своето име. Така младежът станал пазител на тази тайна. Бог му дарил вечен живот, но ако момъкът разкриел тайната, щял отново да стане обикновен човек и смъртта да го споходи.

Времето минавало. Веднъж момъкът съзрял една красива мома и се влюбил в нея, а тя в него. Тя била обречена за съпруга на главния титан. Младият мъж мислел все за девойката и решил да отиде при титаните, за да измоли те да му разрешат да я вземе за жена. Когато се явил пред титаните, те дълго мислили. Разбрали, че и девойката го обича. Решили да я отстъпят на момъка, ако им разкрие тайната – искали да знаят името на Бог.

Младежът се чудел как да постъпи. Дал бил обет да пази тайната, но и много обичал момичето. Поискал един ден за размисъл. Преди изгрев титаните и влюбеният се срещнали на морския бряг. Той поискал те да застанат по местата, които той им посочи. Започнал да ги нарежда, а накрая казал:
– Изписах името на Бог, като ви наредих в този ред.

Бог гледал от небето. Ядосал се на титаните, че искат това от момъка, и ги наказал. С първия слънчев лъч ги превърнал в камъни. Кой където стоял, там си останал. А момъкът тръгнал по брега да търси любимата си. Срещнали се и се прегърнали, а в този миг под краката им избликнал лековит извор. Това е легендата за лековитата вода, дарена от Бог на хората, която блика и до днес.

10. Крепостта Урвич край София

Урвичката крепост е била свързана с другата витошка крепост – „Батил“, над село Бояна, с един хубав за времето си път. Крепостта е била много силно укрепена, а следи от нея се откриват и досега около 21-ия километър по пътя София – Самоков. В народната памет тя е свързана с името на цар Ясен и цар Иван Шишман.

Населението от цялата околност е строило каменната крепост над стръмната урва. Турците били удивени от храбростта на защитниците й и търсели начин да завладеят тази твърдина. Нейното превземане откривало път към София, затова султанът бързал и често пришпорвал пашата. Когато не могли да я завладеят чрез бой, решили да опитат с хитрост или предателство.

Една жена от село Бистрица пасла стадото си и с гордост поглеждала към Урвичката крепост – сама работила дълго време на укрепителната стена и знаела тайната врата, през която нощем слизали към Искъра, за да налеят вода и да я занесат на смелите бранители на крепостта. Всички строители се клели да не издават тайната врата, дори и да ги подложат на страшни мъки.

Жената държала в ръцете си невръстно дете, което заплакало. Тъкмо тогава пашата обикалял тия места и оглеждал твърдата крепост, която му задавала толкова грижи и ядове. По рева на детето той открил овчарката…

– Не бой се, булка, нищо лошо няма да ти сторя, ако ми кажеш истината – ти помага ли, когато поправяхте стените на Урвич?
– Па помагах, целият народ помага и работи там.
– Посочи ми тогава вратата, през която слизат нощем за вода на Искъра.

Жената се стреснала. Тръпки я побили при мисълта да престъпи клетвата, която дала – да запази в тайна вратата към Искъра.

– Ако не ми кажеш, ще те хвърля заедно с детето ти в пропастта – заплашил я пашата.
– Не знам, аго, не мога да кажа, клела съм се да пазя тайна – проплакала жената.
– Не знаеш, не искаш, клела си се! – извикал свирепо пашата и заповядал на войниците си да я хвърлят в пропастта.
– Стойте! Ще кажа, Бог да ме убие – извикала жената и посочила витата скала. – Ей оттам…

Пашата наредил да пуснат жената и се спуснал надолу по сипея, а след него и войниците му. Войските на българския цар, защитниците на крепостта, доловили навреме предателството и успели да се измъкнат през нощта из обсадата. По стръмната пътека за манастира „Архангел Михаил“ забегнали към Самоков и Доспейското кале, което и досега се нарича „Шишмановото кале“, а върхът – Шишманица, уж там загинал Иван Шишман.

Турците превзели и разбили Урвичката крепост – останали само руините. Предателката Ведена се вкаменила с детето си над самия бряг на реката, която оттогава нарекли Ведина река.

В село Бистрица и досега разказват за предателството на някогашната им съселянка Ведена. Съгледвачите на царя, които обикаляли из полето, за да узнаят силите на нападателите и намеренията им, видели пашата да разговаря с овчарката и тя с ръка да сочи към крепостта. Разбрали предателството и побързали да се вмъкнат по тайния път в Урвич, та донесли видяното на царя. Той повикал болярите си и им рекъл:

– Не ще можем повече да държим Урвичката крепост, защото е предадена на турците тайната врата към Искъра. Ако я залостим, ще удържим крепостта още някой и друг ден, но ще измрем за вода. Трябва да бягаме и да се спасяваме, да спасим и войниците. Затова тайно ще се измъкнем в тъмното, ще се изтеглим към Самоков и там ще дадем силен отпор на турците.

Болярите се съгласили с думите на цар Иван Шишман. Взели царските съкровища и знаци и ги закопали в скалата под Градището, а после пробили планината и пуснали водите на река Искър да минават направо. Водата заляла дупката със съкровищата, заличила я напълно. Царят заедно с всички защитници се измъкнал тайно и избягали, но накъде – никой не знае. По тия места повече боеве не са се водили. Може турците да са ги настигнали някъде из планината и там да са посекли царя, да са разбили цялата царска войска и да са завладели България.

Паисий в „История славянобългарска“ бележи, че цар Иван Шишман, като не могъл да се задържи нито в Търново, нито в Загорието, нито в Стара планина, дошъл в София и се настанил в крепостта Урвич. Там преживял с велможите и войските си седем години, докато най-после турците успели да го прогонят.

А за финал ще ви разкажа моята най-любима легенда – Легендата за България.

Когато Бог решил да раздава земя на отделните народи, българинът работил на нивата и поради тази причина отишъл последен за своя дял. Но Господ вече бил раздал цялата земя. Замислил се какво да му даде, не му останало вече нищо. Тъй като българинът бил известен със своята пословична доброта, скромност и трудолюбие, Господ решил да му подари част от своята земя – едно кътче от рая. България!