В края на Х – началото на ХІ век Македония била не само важен културен център в Средновековна България, тази територия се превърнала и в главен политически център, след завладяването на Северна България и Преслав през 971 г. от войските на византийския император Йоан Цимисхий.
Наследниците на българския престол – Борис ІІ и Роман били пленени и отведени в Константинопол, но това „опразване“ на българския престол било за кратко – борбата с нашествениците продължила една аристократична фамилия – синовете на комит Никола (известен болярин от Югозападна България). През 973 г. те освободили Североизточна България.
Това окуражило наследниците-пленници и през 977 г. те дръзнали да избягат от столицата на Византия, но до освободените български земи се добрал само Роман (брат му загинал по пътя). Престолонаследникът бил приет с царски почести и признат за владетел на България, но останал такъв само до 991 г., когато отново бил върнат в луксозния си затвор в Константинопол, където починал шест години по-късно. С неговата смърт залязла прочутата Крумова династия и на българския престол се възкачил цар Самуил – един от най-храбрите и трагични български владетели.
Споменът, който оставил цар Самуил в съзнанието на поколения потомци бил отразен в съчинението от началото на ХІІІ век на Йоан Ставрикий, известно със названието: „Похвално слово за чудесата на великия мироточец Димитър“, в което срещаме следния пасаж: „В предишно време и не много отдавна, владеел над българите оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите. Той бил завладял покрай другите земи и цялата българска и ромейска земя на запад от града на солунчани и здраво управлявал като военачалник.“
На изучавалите съвестно история в училище е познат жизненият път и делото на цар Самуил, затова днес отбелязваме годишнина от смъртта му не с преразказ на биографията му, а с няколко интересни факта, които рядко се отразяват в учебниците за Българското Средновековие.
1. Изгледите болярския син Самуил да поеме властта над България били малки – той имал трима по-големи братя (Давид, Мойсей и Арон), а в столицата на Византия зорко се пазели преките наследници на царския трон – Борис ІІ и Роман. През 976 г. (след смъртта на византийския император) българите въстанали и „били определени да ги управляват четирима братя – синове на един от велемощните комити и затова наричани комитопули“ Но най-големият брат – Давид бил убит от скитници власи. При обсадата на град Серес загинал вторият по старшинство брат Мойсей. Третият брат Арон направил няколко опита да се сближи с византийския императорски двор и обвинен в предателство бил осъден на смърт, заедно с целия си род от Самуил. Присъдата била изпълнена на 14 юни 976 г. Престолонаследникът Борис ІІ бил прострелян смъртоносно със стрела по време на бягството от Константинопол през 977 г. Така, само около година след подемане на борбата за освобождение на българските земи от византийско владичество единственият съперник на Самуил бил Роман, който обаче бил кастриран по време на престоя си във византийската столица и нямало как да си осигури наследници. Самуил останал единствен претендент за трона. Фактически, след повторното пленяване на Роман (през 991 г.) Самуил вече разсъждавал и действал като едноличен владетел на България.
2. Началото на военната кариера на Самуил било блестящо. Още първите му походи през 977 г. в Мизия, Тракия, Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес са много успешни – те били светкавични и победни. Както пишат хрониките: „Византийският император достигнал до голяма безизходица и не бил в състояние да се бори с враговете си. „През 986 г. византийският император продължително, но неуспешно обсаждал Софийската крепост, след което българската войска разбила основните му сили, унищожила обоза и подпалила обсадните машини. Византийската армия била разбита окончателно при прохода Траянови врата. Ромеите нарекли мястото на катастрофата „Българската клисура“. През 987 г., както пише хронистът: „Самуил нападнал няколко пъти ромейската страна и я опустошил чак до град Солун.“ А през 996 г. българския цар победил в битката при Солун, после навлязъл дълбоко в Гърция и стигнал чак до Коринтския провлак, но на връщане за пръв път опитал и вкуса на поражението – при битката при река Сперхий, където бил и ранен. Две години по-късно, през 998 г. Самуил предприел поход в сръбските територии и пленил княза на Зета – Иван Владимир. Това била и последната му победна офанзива. 21 години успехът и победата били неизменни спътници на владетеля.
3. След над две десетилетия на победи и триумф, военният късмет на цар Самуил му изневерил. В началото на ХІ в., император на Византия вече бил Василий ІІ. Той започнал серия от амбициозни походи, с твърдата решимост окончателно да ликвидира Българската държава. През 1001 г. армията му нахлула в Мизия и след победен марш превзела Плиска, Велики и Мали Преслав. През 1002 г. през Солун Василий ІІ навлязъл с армиите си в южните български земи, възстановил разрушените от Самуил крепости и настанил в тях свои гарнизони, така постъпил и с Верея, Сервия и Воден, които превзел след упорита обсада. През 1003 г. разположил войските си около Видинската крепост. Обсаждал я 8 месеца, като от това му занимание не го отклонил дори нападението на Самуил над Одрин. След падането на Видин, Василий ІІ поел на юг, по поречието на река Морава, като разрушавал по пътя си всички български крепости и достигнал до Скопие. През 1004 г. нападнал лагера на Самуил край река Вардар и го опустошил. След превземането на Скопие, византийските войски обсадили крепостта Кракра, при Перник. В тази обсада Василий ІІ „изгубил не малко време и немалък брой войски“, както казва летописецът. Последните 10 години от царуването на Самуил били още по-кървави, разрушителни и разорителни.
4. Славните и победни години на Самуил го направили самонадеян и дори небрежен. Голямата храброст и гордост на владетеля, както и високото му самочувствие на опитен ветеран неколкократно довеждали до тежки поражения на войските му. Нещо повече – цар Самуил повтарял собствените си грешки, сякаш не си е взел никаква поука от тях. През 996 г., след офанзива дълбоко в ромейска територия, при завръщането си българският пълководец получил известие, че византийска войска, предвождана от висшия сановник Никифор Уран се придвижва по другия бряг на река Сперхий. След проливен дъжд реката придошла и била непроходима. Цар Самуил устроил лагер на брега й, разчитайки, че пълноводната река е сигурна преграда между неговите и вражеските войски. Но разузнавачите на ромеите открили удобен брод и призори византийците нападнали спящия лагер. Българската войска била буквално изклана, царят ранен и унизен, както пише хронистът: „Самуил, заедно със сина си Гаврил Радомир се смесили с умрелите и лежали като мъртви. А когато настъпила нощта, тайно избягали и се спасили в България“.
През 1004 г. се повторила почти същата ситуация – на брега на бързата и дълбока река Вардар бил разположен българският военен стан. Под прикритието на нощта византииските войски се придвижили през реката и нападнали. А българите: „поразени от внезапното им появяване ударили на безредно бягство… Шатрата на царя и целия лагер били превзети.“.
5. Неспособността на цар Самуил да се поучи от грешките си се проявила не само във военното дело, но и в отношенията със семейството му. Корав и безстрашен воин, той явно е бил любящ баща с меко сърце. Бил родител на две дъщери. По-голямата от тях – Мирослава, се влюбила и завързала любовна връзка с пленения от баща ѝ Ашот (син на управителя на Солун – Григорий). Влюбената принцеса заплашила баща си, че ще се самоубие, ако не й разреши да се омъжи за избраника си. Самуил отстъпил и бракът бил сключен много тържествено през 998 г. Като сватбен подарък знатният пленник получил важната адриатическа крепост Драч, за която заминал, заедно с Мирослава. От там двамата отплавали с кораб за Константинопол, където предателството им било щедро възнаградено – Ашот получил титлата „Магистер“, а Мирослава придворната титла „Зости“.
През същата година, при похода в сръбските земи цар Самуил пленил княз Иван Владимир. Втората дъщеря на българския владетел – Косара посетила затвора, където се намирал сръбския княз. Влюбила се в младия и хубав сърбин и го поискала за съпруг. Бащата склонил да направи този компромис спрямо предварителните си намерения, в резултат на което загубил новопридобитите територии на завзетото княжество.
6. След почти 16 години непрестанни поражения и лични разочарования цар Самуил намерил смъртта си, в резултат на последиците от собствената си неуспешна военна инициатива. За да преустанови веднъж завинаги византийските набези на българска територия цар Самуил „отново събрал войска, повикал чужди наемници и се впуснал в боеве и сражения, пълен с гняв и заслепление.“ Войниците на българския владетел направили множество прегради и засади в проходите на планината Беласица, за да осуетят напредването на византийските войски. Отново разчитайки изцяло на тези (смятани за непроходими) препятствия българският владетел се оказал изненадан от щурма на ромеите, които на 29 юни 1014 г. му излезли в гръб (близо до днешното село Ключ) и подплашените войници масово се разбягали, опитвайки се да спасят живота си. Византииците ги преследвали и избивали, но голяма част от армията била взета в плен. Цар Самуил, който лично командвал отбраната на преградения проход „едва успял да се спаси от гибел, с помощта на сина си, който смело отблъсквал нападателите…“. Смята се, че царят бил качен на кон и успял да стигне до крепостта Прилеп, където се приютил. Там останал до началото на октомври, същата година, когато при него били изпратени 15 000 негови пленени войници, ослепени по нареждане на Василий ІІ. Както свидетелства хронистът: „А той, като ги видял да идват в дълги редици, не издържал това страдание, а му призляло, причерняло и той паднал на земята.“ Смята се, че е получил инфаркт и след няколко дни – на 6.10.1014 г. починал.
7. Папагалът бил символ на Самуиловата династия и присъствал на герба й. През 1969 г. солунският археолог Н. Мацопулос разкрил няколко погребения в църквата „Св.Ахил“, намираща се на едноименния остров в Преспанското езеро. По време на разкопките от единия гроб бил изваден скелет на възрастен мъж, главата на който била поставена върху „възглавница“ от 3 керемиди, обвити в златотъкан плат. Човекът бил облечен в позлатена ризница, а под нея – в бродирана със злато дреха, по която преобладавали фигурите на папагали. От византийските хроники е известно, че папагалът бил родов символ на Самуил. Не напразно, неговият внук Петър Делян убеждавал въстаналите българи, че „един храст не може да изхрани два папагала“ – тоест, че един народ не може да бъде управляван от двама владетели и да приютява „гнездата“ на две династии. Изображенията на папагали по дрехата на мъжкия скелет от гроб „Г“, в некропола на църквата кара екипа от археолози да смята, че е идентифицирал цар Самуил. Известно е, че за определен период от време столицата на този владетел била Преспа.
8. Цар Самуил изпитвал огромно преклонение пред личността на Св. Ахил. Мощите на Св. Ахил се пазели в крепостта Лариса в Тесалия. Цар Самуил обсаждал Лариса цели пет години – от 977 до 981 г, докато крепостта паднала и той получил светите мощи. Специално за тях построил величествена базилика в столицата Преспа и ги положил в нея. Понастоящем гробницата на цар Самуил не се поддържа, а надписът „Цар на българите“ е изтрит. Базиликата е една от най-внушителните сгради, запазени от Първата българска държава. Построена е в периода 986 – 1002 година и има обща площ от 968 m2. Саркофагът е изграден от цели мраморни плочи. В засводена гробница е положен мъж, чиито скелет при откриването е ярко пурпурен, дълъг 160 см, на възраст по време на смъртта определена от антрополозите около 70 години. Фактът, че тялото на възрастният воин, облечено в царски одежди е било погребано в църквата „Св.Ахил“ е още едно потвърждение на хипотезата, че това е именно гробът на цар Самуил. Край самуиловия са открити още три саркофага. Атрибутирането на останалите е по косвени данни и според мнението на откривателя им – проф. Мицопулос не е изключено в другите гробни съоръжения да са положени цар Гавраил Радомир (първородния син на цар Самуил, загинал през 1015 г.) и цар Иван Владислав (племенник на цар Самуил, загинал през 1018 г.).
9. Още едно доказателство на твърдението, че гробът в базиликата „Св.Ахил“ е на цар Самуил е следата от рана на лявата ръка на погребания. При огледа на скелета антрополозите са установили, че лявата лакътна кост е чупена, а впоследствие е заздравяла накриво, под ъгъл от 140 градуса. Това е раната, за която свидетелствали хронистите, в писанията си за битката при река Спирхей. Дългият и труден път към българските територии не дал възможност на владетеля да се лекува – счупването не било наместено и докато изминал разстоянието то около 400 км. и се добере до България, счупената кост образувала калус (нова костна тъкан) и зараснала в това положение, оставайки така завинаги.
Черепа на скелета от гроб „Г“ е със специфичната извита кост. Находките са изследвани в Лондон и след като изводите на гръцкия професор са потвърдени, той е предоставил гипсово копие на черепа на посланика ни в Атина проф. Николай Тодоров, заедно с три кости за археологическия музей. По черепа е направена реконструкция на образа на Царя от проф. Йордан Йорданов директор на Националния антропологически музей и Института по експериментална морфология и антропология на БАН в София и експониран в НИМ.
10. Почти 40-годишното управление на Самуил е един непрекъснат подвиг и заслужава не само познаване, но и най-голямо възхищение. Векът на цар Самуил безспорно е една от най-героичните епохи в Средновековната ни история. След падането на Преславското царство, Самуил е този, който оглавява народният гняв и жаждата за свобода и независимост. Византийските хронисти (големи скъперници на похвални думи за личности, които не са ромейски сановници) са написали, за него:“непобедимият по сила и ненадминат по храброст български цар Самуил“ и още: „Онзи войнствен човек, който никога не знаеше покой“, „надареният с мъдрост и разум“и т.н. И ако днес можем да твърдим, че в началото на ХІ век България загинала със слава, голяма част от заслугата е именно на цар Самуил – „Отличният воин Самуил, който без страх обхождал всички западни области на ромейската държава и спечелил големи и усилни битки…“ А толкова похвали от вражеските летописци сами по себе си са доказателство за авторитетната и страховита личност на цар Самуил, извоювала уважението дори на надменните ромеи.
Специалист по миналото и професионален търсач на тайните от историята. Неизчерпаем източник на информация, за която малко хора знаят, и извор на истини, прикрити от дебелите учебници.
