Спомням си еуфорията около излизането на филма (първата част) по сериала „Сексът и градът“. Медиите гърмяха непрекъснато, а екзалтирани фенки коментираха прожекцията в градския транспорт. Няма да забравя първия път, когато го гледах на кино. Никога до онзи момент, не бях ставала свидетел на аплодисменти и подвиквания в киносалон.
„Сексът и градът“ е манифест на женската еманципация и разбивач на сексуални табута. Четири жени, голям космополитен град, едно неразрушимо приятелство и връзки… много връзки. Сериалът е забавен, разтоварващ и много, ама много женски. Въпреки че съм чувала и мъже да си признават, че го гледат. Да, мъже, не мъже.
Почти всяка дама, която е гледала с интерес Кари Брадшоу, си е представяла как застава пред лаптопа си в някое кокетно кафене и започва да твори житейски мъдрости. Разбира се, облечена в безумно скъпи и шантави дрехи, съчетани с неприлично високи токчета и малка лъскава чантичка. Хубаво е понякога да бягаш от реалността, обут в неудобни, но красиви обувки.
Ако Кари беше българка и живееше в голям град, как щеше да изглежда и да се държи? А как щеше да говори и да пише? Нека опитаме да си представим… 10 пъти.
1. Когато градиш връзка, трябва ли да се отдаваш на цялото семейство на любимия си? Задължително ли е да бъдеш на разположение на всеки празник, на всяка среща? Питам се къде е истината – някъде по средата между майката и сина?
2. Да готвиш или да не готвиш – това е въпросът. Наистина ли любовта зависи от вечерята? И от чистенето, гладенето и миенето на чинии? Трябва ли да сме домакини, за да сме „добра партия“? Да сме послушни, за да сме желани? А интелекта ни? Той трябва ли да бъде приспан, за да се превърнем в приличен архаичен идеал? И ако е така – това ли е мъжът, заради кого сме готови да жертваме личността си?
3. Докато отпивам вечерната глътка силно спиртно питие с приятели, се питам – докога можем да отлагаме живота си? Да се правим на пораснали навън, а после да се връщаме в дома на родителите си? Четиресет ли са новите двайсет?
4. Хвърляне на салфетки, скъпи автомобили, големи апартаменти, екскурзии до екзотични дестинации… Това ли е лицето на романтиката днес? Къде отиде добрата стара вечеря на свещи, подаването на ръка, за да слезеш от автомобила, цветята, обажданията посред нощ? Само аз ли имам чувството, че любовта се превръща в добре платена компаньонка?
5. Приятелствата са като сезоните – невинаги идват навреме. Очакваш лято, а навън е мрачна есен. Докъде стигат границите на отношенията? Не мога да не се запитам – имаме ли право на претенции?
6. Ако любовта е истинска, но сексът е фалшив, докога ще трае всичко? Можем ли да избягаме от инстинктивната си природа? Да потиснем нагона си, да бъдем заклети романтици на всяка цена?
7. Колко души са нужни за една връзка? Или по-точно – колко души НЕ са нужни за нея? Питам се защо околните се чувстват някак морално ангажирани да участват в интимните отношения на една двойка? И колкото повече си задавам този въпрос, толкова повече ми изниква един друг – тези хора (околните) щастливи ли са?
8. Истината е, че е всички се нуждаем от любов. Онази истинската, в която вече почти никой не вярва. Но как да повярваш в нещо, което сам си отказал да търсиш?
9. Казват, че добрият мъж е послушен. Чудя се някои жени искат куче или партньор до себе си? В крайна сметка, често се оказва, че не са доволни и на двете. Планетата ли е виновна или космосът?
10. И след една възраст разбираш, че хората не се радват за теб. Не и когато им липсва нещо. Искрената доброта е относителна величина, а лицемерието е най-модерната дреха. Обличаш я и всички ти се възхищават.
Антоанета Дойчинова е преводач-редактор по образование. Обича пътешествията, хубавата храна, добрите хора, книгите и писането. Не харесва стереотипите и предразсъдъците, особено в литературата. На философията ѝ за живота най-добре пасва цитат от любим автор (Карлос Руис Сафон): „Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.“