Още един велик българин си отиде. Тихо и по мъжки! Големият Джоко Росич напусна този свят във вечерта на 21 февруари 2014 г. Състоянието на актьора бе влошено в последните месеци. Светлите моменти, в които се усмихваше, и дори даваше интервюта, бяха заменени постепенно от все по-чести периоди на загуба на съзнание.
„Легендарният каубой“, както понякога го наричаха приживе, бе опериран в края на януари в болница „Пирогов“ от тумор в мозъка. Седмица преди да издъхне по желание на близките му той бе транспортиран в болница „Лозенец“ (бившата „Правителствена болница“). Ще го запомним с неподражаемия му тембър, силно екранно присъствие, любовта към конете и неизменната каубойска шапка.
Джоко Росич е роден на 29 февруари 1932 г. Истинското му име е Джордже Мирко Росич – син на българка и сърбин. Роден е в бившата република Югославия, но от 1951 г. живее в България. Завършва икономика и школа по радиожурналистика, след което работи 17 години като журналист в БНР. Снима се в над 110 български, унгарски и сръбски филма.
Едни от най-известните ленти с негов участие са „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“ и „Време разделно“.
През февруари 2010 г. Росич получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино. Преди това, през 1999 г. е отличен за най-добра мъжка роля на унгарски национален фестивал за образа на Ловер във филма „Законът на циганите“ и за участието му в „Страст“, като така става първият чужд актьор, грабнал унгарския приз. У нас пък признанието е наградата „Икар“ през 2004 г.
Освен с гениалното му присъствие на големия екран, ще запомним Джоко Росич и като изключително мъдра личност. Всеки път неговите интервюта бяха пълни с оптимизъм, надежда и много истини, които обаче остават някак скрити в натовареното ни ежедневие.
С всяка дума, изречена от него, с всеки отговор на журналистическото любопитство, той оставяше дълбока следа в съзнанието на гледащия, четящия или слушащия. В памет на големия българин подбрахме 10 от безценните истини, които ни завеща Джоко Росич.
1. Хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.
2. За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: „Браво, страшен си“!
3. Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция“, питам „Що?“. Отговарят „Щото там е хубаво“. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво“.
4. Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват “този е никой”. Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават.
5. Светът главно е добър – и у нас, и навън, само дето ние неизменно се взираме в лайното. Как тогава животът ни да не е смрадлив? За Бога, хората продължават да се обичат, да раждат деца и да ги разхождат по градинките, които стават от хубави по-хубави.
6. Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата.
7. Човек трябва да бъде отворен и готин и да приеме добрите неща от хората, с които е живял и продължава да живее.
8. Не сте ли забелязали, че когато някъде се решава някакъв въпрос – има една типична българска дума „Трябва да се…“, а никой не казва това кой, с какви средства и кога трябва да направи това нещо.
9. На този свят няма сила, която да спре майка, защитаваща децата си, и млад мъж, бранещ любовта си.
10. Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.